На
перона на една самотна гара стоеше Бог. Никого не чакаше, разбира се. Никой
(освен Него) не съществуваше... Нито Времето съществуваше, така че не можеше да
се определи утро или вечер бе, ден или нощ, зима или лято, пролет или есен,
слънчево или дъждовно... Сякаш имаше сенки-отблясъци (по релсите) от тези идеи
наоколо, но може и така да изглеждаше само. Само Бог и тази гара, незнайно
защо, с нейните безкрайни релси съществуваха, само те... Да не забравяме – и
Самотата, тишината и тъмнината.
Той
чувстваше безкрайната самота на безкрайните релси, по които не тръгваха за
никъде влакове, пустинята, която бе около Него, без нито един признак на Живот,
без никакво очакване и сянка от болка или радост дори... Бог бе в унес, заради
безкрайната липса на звук, светлина и Живот, и сънуваше... В съня Му
прехвърчаха снежинки, започнаха да цъфтят и цветя редом с тях, прелитаха
пеперуди, сливаха се сезони, преливаха една в друга реки, стремяха се
нанякъде... Към някакъв незнаен Океан, може би. В съня Му започнаха да пристигат
и да тръгват влакове, устремени нанякъде, също като реките... Зазвуча смях, но
се чу и тревожен вик... За първи път. Заблестяха капки роса по цветята в съня
Му, но и сълзи – по лицата на хора. Хора ли? Това бяха чудни създания,
новородени в ума Му, които Той мечтаеше да изпитат всичко онова, което е
способен да изпита Той – радост, тъга, Самота, желание за творчество... И
Любов. И надежда... Той ги видя в съня Си – как стоят на същата тази гара, като
Него – мечтаещи понякога, друг път унесени в сън, уморени... Понякога –
самотни, очакващи нещо или някого, а друг път – щастливи, обичащи,
прегръщащи... Той ги видя. И ги обикна. Виждаше Своите дълбоки чувства в тях,
което Му се случваше за първи път, откакто бе започнал да сънува. Редуваха се
състояния – тъга, самота, надежда, радост, любов, желание за нещо Ново... И още
– сънища, тишина, мрак...
Гарата
сякаш спеше от цяла Вечност, необезпокоявана от нито един звук, от нито един
мирис, от нито една искра, от нито един влак. От нито едно очакване... Освен
онова на Бог, в съня Му.
Той
се събуди, без причина. Просто се събуди.
И
почувства желание да не е Сам, да чуе някого, да види Нещо...
И
каза:
„Време
е. Да бъде Светлина!”
И
се роди Животът.
И
потеглиха влаковете – на радостта и на скръбта – от тази гара... И се завръщаха
на нея – пълни с музика, смях, сълзи, усмивки, прегръдки, раздели и нови
срещи... Изпълни се гарата с дъх на молитви. На самота, но и на Любов.
Започнаха
да се завръщат влаковете – първо тези на скръбта, а след тях и тези на радостта...
На същата гара, преди абсолютно безмълвна, а сега Оживена от хиляди, милиони
гласове едновременно.
Преливаха
се сезоните... Понякога в един ден дори – прехвърчаха снежинки, а после
слънчеви лъчи ги стапяха върху релсите, раждаха се деца, летяха пеперуди,
чуваха се дори ударите на сърце, когато бе тихо... Сърцето на Бог или на някой
Човек бе това? Кой знае...
Приличаха
си твърде много понякога. Понякога... Най-вече, когато изпитваха Самота. И
любов, и копнеж... И когато сънуваха. И след всеки сън се раждаше Нов ден и Нов
живот. И се раждаха нови светове и нови посоки...
Влакове
тръгваха нанякъде и се връщаха... при Бог и единствената гара, където се роди
Животът.
26.01.2021,
София
/снимката е от тук /
Няма коментари:
Публикуване на коментар