Вярвам в силата на Любовта – творческа, лечебна и всякаква друга... Вярвам, че това е най-голямата и истинска сила във Вселената. Както е казано: „Бог е любов.” В това вярвам най-вече. Човек, който живее чрез и заради любовта си е възможно най-силен. И вътрешно красив... Вярвам в още много неща всъщност. Почти във всичко! Такъв човек съм, че допускам всичко за възможно, а после сверявам с житейския опит (моя и на другите хора), доколкото мога. Не бързам нищо и никого да отхвърлям... Вярата е най-могъщата движеща сила на света, заедно с Любовта. Дори и да не изглежда така на пръв поглед. В това вярвам.
Случвало ми се е да губя вяра в себе си, но като цяло вярвам истински в себе си. Най-тежко е да не вярваш и да се съмняваш в себе си. Без всяка друга вяра може някак да се живее, но без тази... животът става ад. Впрочем случвало ми се е да вярвам в някого дори повече, отколкото в себе си. Значи и съм обичала някого повече, отколкото себе си. И сега е така, всъщност. Това го мога, наистина... Това е моят начин да обичам.
Научих се да го обичам. Имала съм много трудни моменти, в дълбока изолация и чувство на самота и тогава наистина ми се е искало да си тръгна оттук... Не разбирах живота. Виждах много болка в него, която повечето хора познават по един или друг начин. Но с времето някак разбрах, че той е много по-дълбок и многопластов, отколкото си мислим и че съдим за него обикновено прибързано, както казва и Петър Дънов. Всъщност той не е нито толкова черен, нито толкова чудесен и розов, колкото си мислят хората понякога – сполетени от голямо щастие или нещастие. Ние най-често го мразим или обичаме, според това, което ни се случва. За някои може би е скучен или дори безразличен понякога... Но вече зная, че той е не просто пъстър, а безкрайно дълбок. Неизчерпаем... И за мен е нещо свято, висша ценност. Какъвто и където и да е. На този или онзи, или на който и да е друг свят – той е едно и също нещо, макар и най-различен – той е Живот. Да си жив значи, че те има... Под една или друга форма. Той е единственото, което истински имаме. Или поне най-важното... И трябва да бъде пазен. Трябва да бъде уважаван. Глътката въздух... Случва се понякога човек да копнее дори за нея... Да я осъзнаваш и оценяваш истински – това е велико! Като в безсмъртното стихотворение на Вапцаров „Вяра”... Лесно е да обичаме или мразим живота, според временните обстоятелства. Но аз мисля, че сме призвани да се научим да го ценим, уважаваме и разбираме в дълбочина, доколкото можем. Вярвам, че в това се състои огромна част от задачата ни на този свят и е достатъчно основателна причина да сме тук. Тук и сега... Струва ми се, че Животът, както и Любовта, която го ражда, единствени заслужават статута на абсолютна стойност и ценност, сами по себе си. Според мен най-добре правят хората, които изграждат и възпитават в себе си известна дисциплина и уравновесеност на отношението си към Живота. Само такива хора само могат да бъдат постоянно нужни и полезни на другите, защото не са така зависими от обстоятелствата, а намират здрава основа и опора в себе си. „Един живот желан и нужен”, както е казал поета... Според мен, да направим такъв Живота (си) – в това е до голяма степен смисълът му.
Повече за мен - ето тук, в блога "Един от нас споделя" - моят първи проект, започнат през август 2013 г., тоест точно преди 7 години... :
http://www.oneofusshares.com/p/blog-page_1.html
С обич,
Ваша Кристина
Няма коментари:
Публикуване на коментар