ЗА РАЗКАЯНИЕТО И ВЯРАТА В СЕБЕ СИ...

И тънката граница, която стои между тях понякога...

Аз обичам в Православието именно тази черта, тази характерна особеност и склонност сякаш - да се говори много за Разкаянието. Да се набляга на него... На съкрушеното сърце.

Познавам този Път. Доста добре... И моето сърце е било съкрушено. Разкаяно... Зная, че в това има ценен Дар, макар и скрит на пръв поглед. Зная, че това води до смирение, което е безценно, по принцип.

Но... има едно "но". И тук!

Точно защото познавам този Път, чрез опита на собствената си Душа, мога да споделя за една важна и значима, и донякъде скрита Опасност, която "дебне", като пропаст понякога... И там може Пътят да спре. А не е това целта на Пътя, би било фатално... или почти.

Възстановяването (на себе си, на силите, на вярата) е трудно, затова я споделям, за склонните като мен. Ето я:

Има потребност човек да бъде смирен понякога. Да влезе в ролята на ученик, на разкаяно сърце дори... Да бъде покорен, послушен, както се казва. След много страдания - това ѝ остава на Душата понякога, като единствен спасителен пояс... За да не загине човек съвсем.

Но има потребност и от противоположен характер, от обратната страна на Спектъра, ако мога така да се изразя - а именно - от Огнен Дух и Вяра - и в Себе си също.

Без нея човек е като смазан. Душата... Без вярата в себе си се губи живецът, "кислородът", нужен за Живот... За Работа, за Обич, за каквото и да е... За каузите, за които се борим понякога, също. Каквито и да са те... Но най-вече за Живот е нужна Вярата (и) в себе си. Без нея ставаш послушна "пионка" сякаш... А не може никой да знае по-добре от самия човек какво е добро за него. Знае само Бог. Да, има чисти проводници на Божественото в този свят и такива хора могат да помогнат наистина на някой, изгубил себе си... Поради грешки/грехове и дълбоко, искрено Разкаяние за тях. Но не всички хора са добронамерени. А някой, който е "поразен", в сърцето и Душата си, така да се каже... понякога няма сили да различава, да вдигне глава, да надникне в очите на Другия, за да види какво го очаква там - Доброта или желание за власт и за възползване от слабостта на Другия... Която може да е временна, но ако е точно сега - слаб/а/ си и толкоз. Трудно се защитаваш в някои моменти...

А има хора, които държат да преувеличат нечии грешки или грехове (а кой не допуска такива, и най-често са неволни!), и ги търсят в другите някак, за да им вменят още (чувство за) вина и така се налагат над тях някак, съзнателно или не - пречупват човека, който и без това е пречупен от нещо... А и някои от хората, които изпитват Разкаяние, преувеличават своята вина, и аз като че ли имам такава склонност... Може да е точно заради такива внушения (на още вина) във времето, уви. Накрая се оказваш:

"Без вина виновен"... Или почти.

Впрочем, аз съм с борбен Дух някак, и понякога - не се защитавам, но друг път - уви, и неуместно някой път, със закъснение - защитавам се или защитавам някого/нещо, с целия плам на Душата си, който е бил потиснат от Разкаяние... !

Та... има една тънка червена линия, която е добре да не се преминава. Между дълбокото Разкаяние - и пречистване, и смирение, нужно ни понякога - и вярата в Себе си... Загубим ли я... тежко е, много тежко. Човек е полу-жив, полу-мъртъв. Знам го по себе си. !

Бъдете здрави! И благословени! И не забравяйте - преминем ли някои разделителни "линии" - връщането назад става по-трудно...

Пазете се!

С обич,

и с Вяра:

Кристина

ТРИ ВРАТИ...

Пак нямам време, но все пак ще "открехна" вратата на Душата си, за да попиша днес за тези три най-важни неща в човешкия живот и за човешкия Дух, които честваме днес. 
Мога да пиша много и едва ли ще успея да предам най-добре мислите си сега, но нека опитам... поне една частица 

Вярата, Надеждата и Любовта са три врати, образно казано, които човек не отваря сам обаче...
Човешката Душа има нужда от Другия, от някой Друг, който да отвори Вратите... Заедно или една по една. И тихо чака пред тях... Те са най-важното в Живота, Тя знае.

Дори само една врата да се отвори - следващите стават все по-необходими, затова една е важно да се отвори... Поне една!
За много Души тази първа врата е Любовта.
После следват - Вярата и Надеждата - за да окрилят... За да утешат.

Днес се разходих в парка, след като изпратих донякъде детето си на училище... Бе прекрасно. Усмихвах се, вятърът рошеше косата ми... Беше вързана, но я пуснах, за да ми топли... (Да, по-гъстата и дълга коса топли, наистина.) Взех си кафе, вода, солети... Рискувах вятърът да разлее кафето ми в пластмасовата чашка, лесно можеше да я обърне, затова я държах в ръка и гледах как гони листата... И реших да пиша у дома.  На захарчето за кафето имаше послание, много точно, навреме и на място, впрочем:

"Обичай, за да вярваш...
Вярвай, за да не боли..."



Няколко думи само - а една голяма Истина!
...
В моменти на изтощение, най-вече душевно, и всякакво, сънувам понякога... Сънувам един човек, една Душа, която явно ме обича, и е взаимно, и връзката е от Духовния свят... И всичко, което сънувам е една безмълвна Прегръдка. Толкова простичко... С усещането, че някой ме разбира Абсолютно, и е Взаимно! И този сън е по-реален от реалността, в която живеем сякаш... Един път се добавиха и две думи: "Милата ми..."
Тази Душа отваря за мен, заедно с мен Вратата на Любовта...
Казва ми: "Трябва да бъдем щедри... Да даваме Любов..."
И умее тази Душа, както малко Души умеят - да живее сякаш любовно... Поне през част от Времето... Учителя казва, че така е най-добре да се отнася човек - към света, към другите - любовно... Каквото и да значи това.  То някак се усеща, отвъд думите... И далеч не е свързано с тялото. И с него, понякога, но това е само последица... Впрочем тази Душа ми каза и че тялото може да бъде сияние... Като фар, безплътна светлина... Показа ми, че може и така се обича на света. И аз пожелах да стана майка... И в този свят успях да вярвам, да вложа много от себе си, да вградя... Като тухличка в стена. Но хубава стена, добра. Стената на човечеството...
...
Без любов човек е неспособен на саможертва.
С Любов - велика, истинска, душевна - саможертвата е сякаш неизбежна... Желанието за саможертва... Като най-висш израз на Любовта, незаобиколим...
...
Някой ме обича. И ми дава Сили с това.
И на свой ред - аз Давам. И Обичам...

И така - в плътна верига е свързано, навързано - цялото Човечество. Всички Души... Така изглежда.
Или поне една част са/сме навързани така.
И мисля, че това е красиво.
И е повод - за вяра... За надежда...

Благодаря на всички, които ме разбират, харесват и обичат! Или едно от трите... Благодаря на всички, които четат думите ми със Сърце!
Това дава на думите Криле... Да отлетят, да идат по-далече... До други Души и други земи... Където са нужни също.

МЪДРОСТТА ТРУДНО СЕ ПОСТИГА ТУК, НО Е БЕЗЦЕННА.

 ПО СЛЕДИТЕ НА ГРЕШКИТЕ... / СВИКНАЛИ СМЕ С НЕЕСТЕСТВЕНОТО...

Осъзнавам много неща тези дни. Отново... или за първи път (някои от тях). И ще споделя каквото успея да си припомня от мислите и да напиша тук, защото са важни, наистина. За всеки при това!

Ние сме неограничени в Душите си, и ограничени в рамките на човешкия, земен живот. Много, много ограничени.

Трябва да правим постоянно избори, вследствие на това ограничение...

Защото - не можем да бъдем на две места едновременно.

Не можем да се придвижваме много бързо, не и толкова, колкото ни се иска понякога.

Телепатията не е развита като цяло, освен в отделни случаи, по изключение.

Смъртни сме. Има зададен Край. По Начало... Поне на този Живот тук. И при това - не се знае кога, нито как, нито къде и защо ще дойде този Край, вариантите са безброй много... Най-вече - Кога?!

Накратко - не знаем с колко време разполагаме.

Не знаем и с колко сили разполагаме. За себе си, за другите, за творчество, за грижа, за едно, за друго, за трето... Или за нищо, или почти нищо...

Знаем миналото, и то частично, изкривено някак с времето обикновено, от една или друга перспектива, но бъдещето не знаем, като цяло. Настоящето също е "спорно", някак...

Това стеснява много рамките на човешкия Живот. Ама много... Сами виждате.

И вече, оттук нататък, Мисълта /мислите/, а след нея и Чувството /чувствата/ определят всичко... Посоката... Изборът. Пътят...

Могат да бъдат променяни, можем да ги променяме и самите ние - и с помощ Свише, най-добре - това е Добрата новина. Подобряване е възможно, лекуване, не само влошаване и разболяване...

Но всичко тръгва от мисли и образи, после се "въплъщава".

Тоест - от Съзнанието.

Но то не е равно на самата Душа.

Тя е по-чиста...

Сякаш съвпадат, нетленни са, но не съвсем...

Защото Съзнанието е главно мисли, а те са... чужди понякога. Или наследени. Научени... Заучени. Наизуст... Наум си ги повтаряме. А може да е другояче!

Хубавото е, че към всичко има различна, двояка перспектива.

"Всяко зло за добро", както е казал мъдро народът... Или някой негов представител, незнаен...

Душата трябва да избира.

Тя е тук, за известно време. Въплътена.

И ограничена, поради сегашните условия за въплъщаване в тяло тук...

Не може да мине по всички Пътища, дори и да иска...

Няма времето за това, няма как да клонира тялото, няма как да се придвижва с него бързо...

Трябва да избира. Налага се.

Тя самата може да пътува, отвъд тялото, вярвам. Но без него... Бързо, като Светлината, и дори може би по-бързо.

Но това е само нейно Пътуване, неземно...

Тя може да измине повече или дори всички /желани или нужни/ Пътища, но не в един живот, не с едно тяло.

И трябва да се примири с това. С прехода, смъртта - също... На този етап. В този свят...

Примирение - това също е хубава дума, с думата Смирение са сродни, и по смисъл, не си противоречат /както мислех преди/.

При Мира - това значи да се примириш.

Че не може Всичко, не и в този Живот...

Каквото и да ти повтарят гласовете отвън...

Нашата култура е култура на алчност, наистина - колкото може повече! Повече от всичко... Затова се поболяват хората - и душевно, и физически. Смазани са... Не могат да направят нормален, смирен, примирен, съзнателен Избор.

А той идва само от Гласа на Душата... Сред всички други Гласове... Интуиция го наричаме, шесто чувство, и прочие...

Само така може да се избира. С изброяване и размисъл върху плюсове и минуси - не става. Изпитано от мнозина!

Винаги ще има плюсове и минуси за всичко, за повечето неща поне...

Но какво иска Душата в този живот, това е най-същественото!

Какво?!...

Трябва малко спокойствие и тишина, за да я чуем, да помислим върху това най-вече, да Я разберем тази наша Душа...

Всичко - ясно е вече - Не Може! Не и едновременно.

Много Време е нужно за много Пътища...

*

И още едно-две важни неща... На които също не ни учат, определено. Дори обратните мисли "царят" в света ни, днес...

Наистина Изцелението, както казват Мъдрите, е в промяна на Мисълта... Не да бягаме от негативните мисли, със страх от новия избор, който трябва да направим, с чувство, че отговорнотта е непосилна, а да ги заменяме, простичко казано, с мисли, които носят Мир, покой, Светлина, утеха...

И съдържат Любов в себе си.

Вярата помага, определено! Идват ли лоши, мъчителни мисли, тревожни, болезнени - може преди да извика човек други, да се помоли... На Бога, на Негови представители, както може и както Душата диктува... А тя диктува, за да се спаси...

И съвсем накрая на това "есе" по темата за Избора и Човешкия Живот, за Болестта и Изцелението с Мисъл, за Душата и нейните Пътища в крайна сметка -

Противно на това, което е обичайно сякаш за нашето общество, за нашата цивилизация -

ние можем и е най-добре, най-хубаво да си тръгваме с Добро, с Любов... От нещо минало, изживяно, към нещо Ново...

По Новия път така тръгваме с благословение, което успокоява Душата, дава ѝ сили, а обратното ги взима - да си тръгваш - сякаш задължително - от човек, от място - с негативни чувства, с болка, разочарование, някои с омраза си тръгват дори...

А защо? Защо да отнемаме така силите на Душата си и на Душите на другите живи същества?

Не можем ли да ценим някак всеки Път, по който сме минали...

Всяко Време, всяко Място...

Все е имало и нещо хубаво... Нали така?!

Например - ако аз напусна утре или след година София, по някаква причина, по някакво решение, дори спонтанно взето, или дълго обмисляно, и заживея другаде, да речем на село или в друг град, по-малък или по-голям - трябва ли да мисля и говоря/пиша после за града, в който се родих нещо лошо, неприятно? За да затвърдя сякаш по този начин новия си Избор. Изборът на Душата за момента...

Мнозина правят това, затова повдигам въпроса.

Осветлявам го, по нов начин, надявам се...

Колко по-хубаво е с Добро да си тръгваш, съхранявайки Любов в сърцето си, заради хубавите моменти, преживени тук, за красивите срещи, сгради, разговори, книги, църкви, улици, за всичко...

Надявайки се на Нови красиви спомени... Другаде...

А може да се върне човек/Душата - и пак да живее тук, на същото място...

Защо тогава да се отричаме? От човек, от място, от време...

Вижте, не сме научени нарочно на тези погрешни схващания. Така е тръгнало, навярно... Не бива да обвиняваме и предишните поколения. Както казват - каквото са могли - сторили са го. Според тогавашните условия, времена, разбирания...

Всичко зрее на този свят. И не само тук...

Особено много са нужни време и опит на Мъдростта.

На Любовта също са нужни...

"Не е /толкова/ важно къде си, а с кого си"

Нали сте чували... Мъдрост е. Истинска, автентична... Изстрадана от някого или от мнозина във Времето... И поднесена ни, та който иска - да чуе, да помисли... И да реши сам кое е по-важно или пък най-важното. В Живота въобще...

А нещата се променят.

Винаги трябва да имаме предвид това.

И не знаем какво ще бъде утре.

Но знаем, чо можем да се уповаваме на Бог, на Твореца на Душите ни... И на световете... Или поне ги е благословил Той - да ги има, и да се развиват на различни места Душите!...

Земята, тъй или иначе, ще ни приеме всичките. Телом...

Космосът, в крайна сметка...

Клетките, частиците от нас, разните елементи...

За Нови Градежи...

Щем, не щем, мислили или не по темата, съгласни или не....

Смирени или не...

По-добре - с Мир. И с Любов. И с Добро...

Чрез тях се ражда Красивият, пълноценният Живот, в крайна сметка.

А Душата... Тя, дете на Бога, ще продължава отново и отново, може би Вечно, по своите различни Пътища... През светове и Вселени дори...

Няма за какво да тъгуваме чак толкова. Придаваме излишно много тежест на временните си избори тук. Да, имат значение, важни са и те... Но не чак толкова!

Тези Избори остава най-съществени, и от това следва да са водещи -

* Да чуваме Гласа на Душата си, нейните стремежи...

* Да вървим по верния за Нея Път сега... където и да е този Път...

* Да вярваме в Бога, в Твореца на Всичко и всички... Благославящият, Напътстващият, Промислящият, Спасителят... понякога...

* Да живеем с/чрез Любов в Душата си...

Това е. Написах от Душа. Надявам се да бъда от полза на всеки, който прочете тези редове...

P.S. По-добре съм, благодаря на тези от вас, които ми писаха така топли коментари вчера, със загриженост! Имаше смисъл, очевидно... Поредно доказателство, че Вярата, а също и Взаимопомощта лекуват

Всички реакции: