Приказка за надеждата - бялото цвете...

Едно чудно цвете растяло близо до Дървото на познанието, от което яли плод първите хора и били изгонени от Рая след това...

То било бяло. Съвсем бяло, като сняг. Като лист, на който нищо не пише, но може да се пише – сега или в бъдеще... И най-чудното в него било това, че то цъфтяло постоянно, целогодишно, през всички сезони, през всички дни и дори нощем... Увяхвал ли негов цвят (а цветовете му увяхвали, като на всяко друго цвете) – веднага се появявал нов, раждал се непосредствено след като белите листа на предишния окапвали на земята. И както има вечнозелени дървета около нас, така в Райската градина расте това вечнобяло цвете. Расте и цъфти безспир, откакто Адам и Ева напуснали прекрасното, божествено място. То се родило с тяхното изгонване от Рая. Бог така пожелал. От милост... То било знак, светъл като деня, че те ще се завърнат един ден пак там, в Рая, и ще намерят път отново към щастието и към безсмъртието. Това цвете олицетворявало надеждата. И колкото по-изгубени са хората – толкова повече бели цветове цъфтят в Рая. Цели поляни, които ни очакват там... Те са бели, за да се виждат отдалеч, а и заради невинността, в която е спасението. Изгубена и намерена отново. Те сякаш светят сред тревите, като фарове в морето, за да не се забравя това, че надежда винаги има, по Божия воля и замисъл.

В Рая започнали също да се редуват сезони, откакто Човекът напуснал. Дървото на Познанието за доброто и злото също губело своите листа наесен, оставало по голи клони през зимата, цъфтяло с все така красиви цветове напролет, а през лятото продължавало да ражда от онези плодове... Бог не допуснал да изсъхне, въпреки трагичната роля, която изиграло, неволно, заедно със змията. Но дори през най-тежките и студени зими, когато тъжните му клони, без листа и плодове, се огъвали от бурни ветрове и дори се чупели – дори тогава белите цветя край него цъфтели, недосегаеми за зимата. Те не се виждали добре в снега, но вечно трябвало да бъдат живи в Рая, за да бъде в нашия свят, вечно жива надеждата...

Първото вечнобяло цвете поникнало в сянката на Дървото на познанието, именно за да символизира надеждата, че Човекът може да изживее цялата палитра от състояния, събития, чувства и мисли, която се намира между полюсите добро и зло, и да се върне към своята изначална невинност след това. След опознаването на Всичко...

Вечнобелите цветове станали много с времето и покрили цялото тъмно поле между двата стълба на Вечността – Дървото на Живота и Дървото на познанието. Те очакват да видят очите ни... Цъфтят заради нашите сърца. Райските птици обичали да ги гледат, пеейки от клоните красиви песни. Човекът не ги виждал, не чувал и Музиката, която звучала в Рая, но някои хора, в някои свои сънища виждали и чували... Те именно казали на другите – че белият цвят е цветът на невинността, и че тя ни е нужна. За да се върнем обратно. Те именно казали на другите, че

винаги има надежда.

А винаги е по-голямата сестра на никога, родена в Рая, за разлика от никога – дума, родена от тъгата на земята... Но те не са само думи. Те са цветя... Когато успеем да минем докрай през всичко и се върнем Там, ще видим полята, побелели не от сняг, а от Надежди...

Защото Някой ни обича...

Кристина Митева,

17.02.2021, София

памукови поля (фотография - интернет)

БОГ И САМОТНАТА ГАРА

 

На перона на една самотна гара стоеше Бог. Никого не чакаше, разбира се. Никой (освен Него) не съществуваше... Нито Времето съществуваше, така че не можеше да се определи утро или вечер бе, ден или нощ, зима или лято, пролет или есен, слънчево или дъждовно... Сякаш имаше сенки-отблясъци (по релсите) от тези идеи наоколо, но може и така да изглеждаше само. Само Бог и тази гара, незнайно защо, с нейните безкрайни релси съществуваха, само те... Да не забравяме – и Самотата, тишината и тъмнината.

Той чувстваше безкрайната самота на безкрайните релси, по които не тръгваха за никъде влакове, пустинята, която бе около Него, без нито един признак на Живот, без никакво очакване и сянка от болка или радост дори... Бог бе в унес, заради безкрайната липса на звук, светлина и Живот, и сънуваше... В съня Му прехвърчаха снежинки, започнаха да цъфтят и цветя редом с тях, прелитаха пеперуди, сливаха се сезони, преливаха една в друга реки, стремяха се нанякъде... Към някакъв незнаен Океан, може би. В съня Му започнаха да пристигат и да тръгват влакове, устремени нанякъде, също като реките... Зазвуча смях, но се чу и тревожен вик... За първи път. Заблестяха капки роса по цветята в съня Му, но и сълзи – по лицата на хора. Хора ли? Това бяха чудни създания, новородени в ума Му, които Той мечтаеше да изпитат всичко онова, което е способен да изпита Той – радост, тъга, Самота, желание за творчество... И Любов. И надежда... Той ги видя в съня Си – как стоят на същата тази гара, като Него – мечтаещи понякога, друг път унесени в сън, уморени... Понякога – самотни, очакващи нещо или някого, а друг път – щастливи, обичащи, прегръщащи... Той ги видя. И ги обикна. Виждаше Своите дълбоки чувства в тях, което Му се случваше за първи път, откакто бе започнал да сънува. Редуваха се състояния – тъга, самота, надежда, радост, любов, желание за нещо Ново... И още – сънища, тишина, мрак...

Гарата сякаш спеше от цяла Вечност, необезпокоявана от нито един звук, от нито един мирис, от нито една искра, от нито един влак. От нито едно очакване... Освен онова на Бог, в съня Му.

Той се събуди, без причина. Просто се събуди.

И почувства желание да не е Сам, да чуе някого, да види Нещо...

И каза:

„Време е. Да бъде Светлина!”

И се роди Животът.

И потеглиха влаковете – на радостта и на скръбта – от тази гара... И се завръщаха на нея – пълни с музика, смях, сълзи, усмивки, прегръдки, раздели и нови срещи... Изпълни се гарата с дъх на молитви. На самота, но и на Любов.

Започнаха да се завръщат влаковете – първо тези на скръбта, а след тях и тези на радостта... На същата гара, преди абсолютно безмълвна, а сега Оживена от хиляди, милиони гласове едновременно.

Преливаха се сезоните... Понякога в един ден дори – прехвърчаха снежинки, а после слънчеви лъчи ги стапяха върху релсите, раждаха се деца, летяха пеперуди, чуваха се дори ударите на сърце, когато бе тихо... Сърцето на Бог или на някой Човек бе това? Кой знае...

Приличаха си твърде много понякога. Понякога... Най-вече, когато изпитваха Самота. И любов, и копнеж... И когато сънуваха. И след всеки сън се раждаше Нов ден и Нов живот. И се раждаха нови светове и нови посоки...

Влакове тръгваха нанякъде и се връщаха... при Бог и единствената гара, където се роди Животът.

 

Кристина Митева

26.01.2021,

София

/снимката е от тук /