Не бива да отричаме трудните моменти и болката...

 

Не бива да отричаме...
Винаги съм мислела, че не бива да отричаме... каквото и да е. За някого то е истина. Част, фрагмент от Цялото, от Голямата реалност, в която всички СМЕ потопени... И живеем. И опитваме...

Аз съм на мнение (при това отдавна), че не бива да отричаме и болката в Живота. Нито радостта, разбира се, защото това би било залитане в друга крайност... Дадени са и двете тук, сега, по Божия воля и промисъл, вярвам. Част от нас са... И ето какво мисля:
Болката са корените, дълбочината на човек...
А радостта са крилете, онова, чрез което човек може да се "рее" свободно...
И двете са важни, знаете. Знаем... от живота на дърветата.
Някой ден нещо ще отпадне, ще се промени. Но дотогава да отричаме наличието на нещо (толкова) важно в Живота... няма смисъл. Напротив - води до по-голямо затъване някак... като в блато. Изгубва се смисъла, при отричане. А аз вярвам, че ИМА смисъл. Дори там, където той е почти невидим, така завоалиран е... скрит дълбоко, като вода в недрата на Земята, до която, жадни, трябва да стигнем, копаейки кладенец, понякога със сетни сили. Силно вярвам в това. В усилието. В смисъла... В своя живот опитах - и видях, че "работят", както се казва. !
И така - животът не е нито (само) прекрасен, нито (само) ужасен, а може да бъде и двете, в различни моменти, а понякога дори и едновременно. И всяко залитане в крайност е опасно, опасно за психиката, за вътрешните устои, за Живота на Душата... Вярвам, че Животът има абсолютна стойност, отвъд болката и радостта, какъвто и да е, и че така е най-добре да го приемаме...
Затова пиша тези редове. Отново по същите теми... Няма да спра, защото са важни. !
Искам да дам смисъл, или по-точно да помогна на някой, който има нужда, да открие своя... Вътре в себе си. Завинаги...
Душевната голота е нещо, към което имам инстинкт. И най-точната дума е инстинкт. Споделям, като под диктовка, когато съм най-искрена, и вярвам, че има смисъл (и това)...
И ето, няма надълго да разказвам, но ще споделя сега това само - и аз, като други хора, които са били "потопени" в трудна ситуация или среда, и не са виждали изход и кога ще се промени нещо - и аз съм имала самоубийствени мисли, минавали са през съзнанието ми... Не се гордея с това, но и не се срамувам. Не искам да лъжа и да показвам само една част от живота си - по-хубавата. Искам цялата истина за мен да е открита, достъпна, да не я отнеса със себе си и душата, когато си отида...
А и защо да се срамува човек от мрачното в живота си? Или от споделянето за него, от душевната голота? Нима е по-добра, нима е по-красива и смислена тази на тялото, публично?
И все пак... поне мъничко, трябва да призная, се гордея с това, че устоях на тази посока и не тръгнах по нея - усещах дъха на мрака до себе си, но удържах Живота в себе си. Не виня никой, който се е поддал, а само изпитвам състрадание... Мисля, че това е нормално, естествено, човешко. Когато познаваш рисковете особено...
И така - имам нужните (явно) вътрешни устои, дълбок или висок морал, по рождение, в душата си, и искам да ги споделя с другите. И го правя. Благодаря за възможността. Благодаря на Бог, на себе си (тоест на Душата си), а и на всички вас, които приемате с обич споделеното.
Хубав 25-ти август ви желая...
...