КЪСМЕТИ за Новата 2022-ра година!

Първо - 2022-ра година е с честотата на числото 6 (2+0+2+2) и това е прекрасно - 6 е числото на Венера, планетата, символизираща Любовта, Хармонията и Красотата! И изкуствата.

А сега - към късметите! 

Това изображение е от Интернет

Изберете си число от 1 до 15 и вижте какъв късмет ви се пада за Новата година. И нека се сбъдне това, което е наистина добро за нашето развитие и бъдещо щастие!

1. Любовта те зове, приеми я в своето сърце!

2. 

3.

4. 

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

Споделям и няколко мъдрости за Живота, с пожелание за наистина Чудесна Нова Година!...

"Ако живееш, за да се учиш,

ще се научиш да живееш." 

португалска поговорка

*

"Най-важната цел в живота ни трябва да бъде нашето духовно усъвършенстване." - Сократ

*

"Животът е голямо и сериозно нещо и всички ние през този кратък промеждутък от време, което ни е дадено, трябва да се стараем да намерим своето предназначение и колкото е възможно по-добре да го изпълним." - Лев Н. Толстой

*

"Всеки живот,

добре преживян,

е дълъг живот." 

Леонардо да Винчи

Приказка за надеждата - бялото цвете...

Едно чудно цвете растяло близо до Дървото на познанието, от което яли плод първите хора и били изгонени от Рая след това...

То било бяло. Съвсем бяло, като сняг. Като лист, на който нищо не пише, но може да се пише – сега или в бъдеще... И най-чудното в него било това, че то цъфтяло постоянно, целогодишно, през всички сезони, през всички дни и дори нощем... Увяхвал ли негов цвят (а цветовете му увяхвали, като на всяко друго цвете) – веднага се появявал нов, раждал се непосредствено след като белите листа на предишния окапвали на земята. И както има вечнозелени дървета около нас, така в Райската градина расте това вечнобяло цвете. Расте и цъфти безспир, откакто Адам и Ева напуснали прекрасното, божествено място. То се родило с тяхното изгонване от Рая. Бог така пожелал. От милост... То било знак, светъл като деня, че те ще се завърнат един ден пак там, в Рая, и ще намерят път отново към щастието и към безсмъртието. Това цвете олицетворявало надеждата. И колкото по-изгубени са хората – толкова повече бели цветове цъфтят в Рая. Цели поляни, които ни очакват там... Те са бели, за да се виждат отдалеч, а и заради невинността, в която е спасението. Изгубена и намерена отново. Те сякаш светят сред тревите, като фарове в морето, за да не се забравя това, че надежда винаги има, по Божия воля и замисъл.

В Рая започнали също да се редуват сезони, откакто Човекът напуснал. Дървото на Познанието за доброто и злото също губело своите листа наесен, оставало по голи клони през зимата, цъфтяло с все така красиви цветове напролет, а през лятото продължавало да ражда от онези плодове... Бог не допуснал да изсъхне, въпреки трагичната роля, която изиграло, неволно, заедно със змията. Но дори през най-тежките и студени зими, когато тъжните му клони, без листа и плодове, се огъвали от бурни ветрове и дори се чупели – дори тогава белите цветя край него цъфтели, недосегаеми за зимата. Те не се виждали добре в снега, но вечно трябвало да бъдат живи в Рая, за да бъде в нашия свят, вечно жива надеждата...

Първото вечнобяло цвете поникнало в сянката на Дървото на познанието, именно за да символизира надеждата, че Човекът може да изживее цялата палитра от състояния, събития, чувства и мисли, която се намира между полюсите добро и зло, и да се върне към своята изначална невинност след това. След опознаването на Всичко...

Вечнобелите цветове станали много с времето и покрили цялото тъмно поле между двата стълба на Вечността – Дървото на Живота и Дървото на познанието. Те очакват да видят очите ни... Цъфтят заради нашите сърца. Райските птици обичали да ги гледат, пеейки от клоните красиви песни. Човекът не ги виждал, не чувал и Музиката, която звучала в Рая, но някои хора, в някои свои сънища виждали и чували... Те именно казали на другите – че белият цвят е цветът на невинността, и че тя ни е нужна. За да се върнем обратно. Те именно казали на другите, че

винаги има надежда.

А винаги е по-голямата сестра на никога, родена в Рая, за разлика от никога – дума, родена от тъгата на земята... Но те не са само думи. Те са цветя... Когато успеем да минем докрай през всичко и се върнем Там, ще видим полята, побелели не от сняг, а от Надежди...

Защото Някой ни обича...

Кристина Митева,

17.02.2021, София

памукови поля (фотография - интернет)

БОГ И САМОТНАТА ГАРА

 

На перона на една самотна гара стоеше Бог. Никого не чакаше, разбира се. Никой (освен Него) не съществуваше... Нито Времето съществуваше, така че не можеше да се определи утро или вечер бе, ден или нощ, зима или лято, пролет или есен, слънчево или дъждовно... Сякаш имаше сенки-отблясъци (по релсите) от тези идеи наоколо, но може и така да изглеждаше само. Само Бог и тази гара, незнайно защо, с нейните безкрайни релси съществуваха, само те... Да не забравяме – и Самотата, тишината и тъмнината.

Той чувстваше безкрайната самота на безкрайните релси, по които не тръгваха за никъде влакове, пустинята, която бе около Него, без нито един признак на Живот, без никакво очакване и сянка от болка или радост дори... Бог бе в унес, заради безкрайната липса на звук, светлина и Живот, и сънуваше... В съня Му прехвърчаха снежинки, започнаха да цъфтят и цветя редом с тях, прелитаха пеперуди, сливаха се сезони, преливаха една в друга реки, стремяха се нанякъде... Към някакъв незнаен Океан, може би. В съня Му започнаха да пристигат и да тръгват влакове, устремени нанякъде, също като реките... Зазвуча смях, но се чу и тревожен вик... За първи път. Заблестяха капки роса по цветята в съня Му, но и сълзи – по лицата на хора. Хора ли? Това бяха чудни създания, новородени в ума Му, които Той мечтаеше да изпитат всичко онова, което е способен да изпита Той – радост, тъга, Самота, желание за творчество... И Любов. И надежда... Той ги видя в съня Си – как стоят на същата тази гара, като Него – мечтаещи понякога, друг път унесени в сън, уморени... Понякога – самотни, очакващи нещо или някого, а друг път – щастливи, обичащи, прегръщащи... Той ги видя. И ги обикна. Виждаше Своите дълбоки чувства в тях, което Му се случваше за първи път, откакто бе започнал да сънува. Редуваха се състояния – тъга, самота, надежда, радост, любов, желание за нещо Ново... И още – сънища, тишина, мрак...

Гарата сякаш спеше от цяла Вечност, необезпокоявана от нито един звук, от нито един мирис, от нито една искра, от нито един влак. От нито едно очакване... Освен онова на Бог, в съня Му.

Той се събуди, без причина. Просто се събуди.

И почувства желание да не е Сам, да чуе някого, да види Нещо...

И каза:

„Време е. Да бъде Светлина!”

И се роди Животът.

И потеглиха влаковете – на радостта и на скръбта – от тази гара... И се завръщаха на нея – пълни с музика, смях, сълзи, усмивки, прегръдки, раздели и нови срещи... Изпълни се гарата с дъх на молитви. На самота, но и на Любов.

Започнаха да се завръщат влаковете – първо тези на скръбта, а след тях и тези на радостта... На същата гара, преди абсолютно безмълвна, а сега Оживена от хиляди, милиони гласове едновременно.

Преливаха се сезоните... Понякога в един ден дори – прехвърчаха снежинки, а после слънчеви лъчи ги стапяха върху релсите, раждаха се деца, летяха пеперуди, чуваха се дори ударите на сърце, когато бе тихо... Сърцето на Бог или на някой Човек бе това? Кой знае...

Приличаха си твърде много понякога. Понякога... Най-вече, когато изпитваха Самота. И любов, и копнеж... И когато сънуваха. И след всеки сън се раждаше Нов ден и Нов живот. И се раждаха нови светове и нови посоки...

Влакове тръгваха нанякъде и се връщаха... при Бог и единствената гара, където се роди Животът.

 

Кристина Митева

26.01.2021,

София

/снимката е от тук /

"Вяра" - Никола Вапцаров !

 

 

 

Ето — аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! —

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

„Как, искаш ли час да живееш?“

Веднага ще кресна:

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!“

 

За него — Живота —

направил бих всичко. —

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? —

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? —

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право —

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! — Не струва! —

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

 

източник: chitanka.info/text/11434 

 

https://bg.wikipedia.org/wiki/Никола_Вапцаров

Не бива да отричаме трудните моменти и болката...

 

Не бива да отричаме...
Винаги съм мислела, че не бива да отричаме... каквото и да е. За някого то е истина. Част, фрагмент от Цялото, от Голямата реалност, в която всички СМЕ потопени... И живеем. И опитваме...

Аз съм на мнение (при това отдавна), че не бива да отричаме и болката в Живота. Нито радостта, разбира се, защото това би било залитане в друга крайност... Дадени са и двете тук, сега, по Божия воля и промисъл, вярвам. Част от нас са... И ето какво мисля:
Болката са корените, дълбочината на човек...
А радостта са крилете, онова, чрез което човек може да се "рее" свободно...
И двете са важни, знаете. Знаем... от живота на дърветата.
Някой ден нещо ще отпадне, ще се промени. Но дотогава да отричаме наличието на нещо (толкова) важно в Живота... няма смисъл. Напротив - води до по-голямо затъване някак... като в блато. Изгубва се смисъла, при отричане. А аз вярвам, че ИМА смисъл. Дори там, където той е почти невидим, така завоалиран е... скрит дълбоко, като вода в недрата на Земята, до която, жадни, трябва да стигнем, копаейки кладенец, понякога със сетни сили. Силно вярвам в това. В усилието. В смисъла... В своя живот опитах - и видях, че "работят", както се казва. !
И така - животът не е нито (само) прекрасен, нито (само) ужасен, а може да бъде и двете, в различни моменти, а понякога дори и едновременно. И всяко залитане в крайност е опасно, опасно за психиката, за вътрешните устои, за Живота на Душата... Вярвам, че Животът има абсолютна стойност, отвъд болката и радостта, какъвто и да е, и че така е най-добре да го приемаме...
Затова пиша тези редове. Отново по същите теми... Няма да спра, защото са важни. !
Искам да дам смисъл, или по-точно да помогна на някой, който има нужда, да открие своя... Вътре в себе си. Завинаги...
Душевната голота е нещо, към което имам инстинкт. И най-точната дума е инстинкт. Споделям, като под диктовка, когато съм най-искрена, и вярвам, че има смисъл (и това)...
И ето, няма надълго да разказвам, но ще споделя сега това само - и аз, като други хора, които са били "потопени" в трудна ситуация или среда, и не са виждали изход и кога ще се промени нещо - и аз съм имала самоубийствени мисли, минавали са през съзнанието ми... Не се гордея с това, но и не се срамувам. Не искам да лъжа и да показвам само една част от живота си - по-хубавата. Искам цялата истина за мен да е открита, достъпна, да не я отнеса със себе си и душата, когато си отида...
А и защо да се срамува човек от мрачното в живота си? Или от споделянето за него, от душевната голота? Нима е по-добра, нима е по-красива и смислена тази на тялото, публично?
И все пак... поне мъничко, трябва да призная, се гордея с това, че устоях на тази посока и не тръгнах по нея - усещах дъха на мрака до себе си, но удържах Живота в себе си. Не виня никой, който се е поддал, а само изпитвам състрадание... Мисля, че това е нормално, естествено, човешко. Когато познаваш рисковете особено...
И така - имам нужните (явно) вътрешни устои, дълбок или висок морал, по рождение, в душата си, и искам да ги споделя с другите. И го правя. Благодаря за възможността. Благодаря на Бог, на себе си (тоест на Душата си), а и на всички вас, които приемате с обич споделеното.
Хубав 25-ти август ви желая...
...

"Живей силно" - Иво Иванов

 

 

 

"Безброй са хората, поразени от рак. Телата им са опустошени от метастази, волята - сломена от болката, и силата им - отнета от химиотерапията. Ние всички познаваме такива хора и няма гаранция, че един ден и ние няма да заемем мястото им. Повечето жертви имат поне една застрашена мечта. Някои искат да застанат поне веднъж на северния ръб на Великия каньон, други - да се разхождат из Лувъра, трети - да чуят на живо Павароти.

Кое е по-силно - страхът или надеждата? За тези хора историята на Армстронг е отговор на въпроса, който без съмнение ги преследва в най-тежкия им час. Затова и този юли ще стискам силно палци в продължение на три седмици за победа на Армстронг. Не за него лично или за Америка, или за някаква безсмислена кауза. А за тези милиони красиви, но застрашени мечти, които имат нужда точно от човек като Ланс и той да им покаже, че човешката воля е по-силна от всичко. И е в състояние да победи и болката, и жестоките алпийски върхове, а някой ден дори френската преса.

Всяка титла на Ланс неизменно провокира някои въпроси: Какво да правим с живота си, така че да не го пропилеем напразно? Как да внесем някакъв смисъл в мимолетното си пребиваване на този свят? Не е ли дошъл моментът да направим нещо стойностно, преди този скъперник времето да ни е затръшнал вратата?"

 

из статията на Иво Иванов "Живей силно"

цялата е ето тук:

https://ivo.ucoz.com/

23 август - Ден за възпоменание

 

Днес е "Европейски ден за възпоменание на жертвите на сталинизма и нацизма". По случай това, че на 23.08.1939 г. Германия и СССР подписват Пакт за ненападение в Москва. В секретно допълнение Балтийските страни, Финландия и Полша са поделени между двете държави.

И понеже чета тъкмо книга за Втората световна война в момента - "Човекът в търсене на смисъл" на Виктор Франкъл - ще цитирам нещичко от нея във връзка с днешния ден:
"Ние, живелите в концентрационни лагери, си спомняме хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път. ...Достоевски е казал: "Има само едно нещо от което се страхувам - да бъда недостоен за страданията си." ...Тъкмо тази духовна свобода, която не може да бъде отнета, дава смисъл и цел на живота."
"Сред нещата, които изглежда отнемат смисъла на човешкия живот, е не само страданието, но и умирането. Никога не се уморявам да повтарям, че единствените наистина преходни аспекти на човешкия живот са потенциалните възможности. Но в мига, в който бъдат осъществени, те стават реалност, биват съхранени и предадени на миналото, в което са спасени и запазени от преходността. Защото в миналото нищо не е безвъзвратно загубено, а всичко е завинаги съхранено."