МЪДРОСТТА ТРУДНО СЕ ПОСТИГА ТУК, НО Е БЕЗЦЕННА.

 ПО СЛЕДИТЕ НА ГРЕШКИТЕ... / СВИКНАЛИ СМЕ С НЕЕСТЕСТВЕНОТО...

Осъзнавам много неща тези дни. Отново... или за първи път (някои от тях). И ще споделя каквото успея да си припомня от мислите и да напиша тук, защото са важни, наистина. За всеки при това!

Ние сме неограничени в Душите си, и ограничени в рамките на човешкия, земен живот. Много, много ограничени.

Трябва да правим постоянно избори, вследствие на това ограничение...

Защото - не можем да бъдем на две места едновременно.

Не можем да се придвижваме много бързо, не и толкова, колкото ни се иска понякога.

Телепатията не е развита като цяло, освен в отделни случаи, по изключение.

Смъртни сме. Има зададен Край. По Начало... Поне на този Живот тук. И при това - не се знае кога, нито как, нито къде и защо ще дойде този Край, вариантите са безброй много... Най-вече - Кога?!

Накратко - не знаем с колко време разполагаме.

Не знаем и с колко сили разполагаме. За себе си, за другите, за творчество, за грижа, за едно, за друго, за трето... Или за нищо, или почти нищо...

Знаем миналото, и то частично, изкривено някак с времето обикновено, от една или друга перспектива, но бъдещето не знаем, като цяло. Настоящето също е "спорно", някак...

Това стеснява много рамките на човешкия Живот. Ама много... Сами виждате.

И вече, оттук нататък, Мисълта /мислите/, а след нея и Чувството /чувствата/ определят всичко... Посоката... Изборът. Пътят...

Могат да бъдат променяни, можем да ги променяме и самите ние - и с помощ Свише, най-добре - това е Добрата новина. Подобряване е възможно, лекуване, не само влошаване и разболяване...

Но всичко тръгва от мисли и образи, после се "въплъщава".

Тоест - от Съзнанието.

Но то не е равно на самата Душа.

Тя е по-чиста...

Сякаш съвпадат, нетленни са, но не съвсем...

Защото Съзнанието е главно мисли, а те са... чужди понякога. Или наследени. Научени... Заучени. Наизуст... Наум си ги повтаряме. А може да е другояче!

Хубавото е, че към всичко има различна, двояка перспектива.

"Всяко зло за добро", както е казал мъдро народът... Или някой негов представител, незнаен...

Душата трябва да избира.

Тя е тук, за известно време. Въплътена.

И ограничена, поради сегашните условия за въплъщаване в тяло тук...

Не може да мине по всички Пътища, дори и да иска...

Няма времето за това, няма как да клонира тялото, няма как да се придвижва с него бързо...

Трябва да избира. Налага се.

Тя самата може да пътува, отвъд тялото, вярвам. Но без него... Бързо, като Светлината, и дори може би по-бързо.

Но това е само нейно Пътуване, неземно...

Тя може да измине повече или дори всички /желани или нужни/ Пътища, но не в един живот, не с едно тяло.

И трябва да се примири с това. С прехода, смъртта - също... На този етап. В този свят...

Примирение - това също е хубава дума, с думата Смирение са сродни, и по смисъл, не си противоречат /както мислех преди/.

При Мира - това значи да се примириш.

Че не може Всичко, не и в този Живот...

Каквото и да ти повтарят гласовете отвън...

Нашата култура е култура на алчност, наистина - колкото може повече! Повече от всичко... Затова се поболяват хората - и душевно, и физически. Смазани са... Не могат да направят нормален, смирен, примирен, съзнателен Избор.

А той идва само от Гласа на Душата... Сред всички други Гласове... Интуиция го наричаме, шесто чувство, и прочие...

Само така може да се избира. С изброяване и размисъл върху плюсове и минуси - не става. Изпитано от мнозина!

Винаги ще има плюсове и минуси за всичко, за повечето неща поне...

Но какво иска Душата в този живот, това е най-същественото!

Какво?!...

Трябва малко спокойствие и тишина, за да я чуем, да помислим върху това най-вече, да Я разберем тази наша Душа...

Всичко - ясно е вече - Не Може! Не и едновременно.

Много Време е нужно за много Пътища...

*

И още едно-две важни неща... На които също не ни учат, определено. Дори обратните мисли "царят" в света ни, днес...

Наистина Изцелението, както казват Мъдрите, е в промяна на Мисълта... Не да бягаме от негативните мисли, със страх от новия избор, който трябва да направим, с чувство, че отговорнотта е непосилна, а да ги заменяме, простичко казано, с мисли, които носят Мир, покой, Светлина, утеха...

И съдържат Любов в себе си.

Вярата помага, определено! Идват ли лоши, мъчителни мисли, тревожни, болезнени - може преди да извика човек други, да се помоли... На Бога, на Негови представители, както може и както Душата диктува... А тя диктува, за да се спаси...

И съвсем накрая на това "есе" по темата за Избора и Човешкия Живот, за Болестта и Изцелението с Мисъл, за Душата и нейните Пътища в крайна сметка -

Противно на това, което е обичайно сякаш за нашето общество, за нашата цивилизация -

ние можем и е най-добре, най-хубаво да си тръгваме с Добро, с Любов... От нещо минало, изживяно, към нещо Ново...

По Новия път така тръгваме с благословение, което успокоява Душата, дава ѝ сили, а обратното ги взима - да си тръгваш - сякаш задължително - от човек, от място - с негативни чувства, с болка, разочарование, някои с омраза си тръгват дори...

А защо? Защо да отнемаме така силите на Душата си и на Душите на другите живи същества?

Не можем ли да ценим някак всеки Път, по който сме минали...

Всяко Време, всяко Място...

Все е имало и нещо хубаво... Нали така?!

Например - ако аз напусна утре или след година София, по някаква причина, по някакво решение, дори спонтанно взето, или дълго обмисляно, и заживея другаде, да речем на село или в друг град, по-малък или по-голям - трябва ли да мисля и говоря/пиша после за града, в който се родих нещо лошо, неприятно? За да затвърдя сякаш по този начин новия си Избор. Изборът на Душата за момента...

Мнозина правят това, затова повдигам въпроса.

Осветлявам го, по нов начин, надявам се...

Колко по-хубаво е с Добро да си тръгваш, съхранявайки Любов в сърцето си, заради хубавите моменти, преживени тук, за красивите срещи, сгради, разговори, книги, църкви, улици, за всичко...

Надявайки се на Нови красиви спомени... Другаде...

А може да се върне човек/Душата - и пак да живее тук, на същото място...

Защо тогава да се отричаме? От човек, от място, от време...

Вижте, не сме научени нарочно на тези погрешни схващания. Така е тръгнало, навярно... Не бива да обвиняваме и предишните поколения. Както казват - каквото са могли - сторили са го. Според тогавашните условия, времена, разбирания...

Всичко зрее на този свят. И не само тук...

Особено много са нужни време и опит на Мъдростта.

На Любовта също са нужни...

"Не е /толкова/ важно къде си, а с кого си"

Нали сте чували... Мъдрост е. Истинска, автентична... Изстрадана от някого или от мнозина във Времето... И поднесена ни, та който иска - да чуе, да помисли... И да реши сам кое е по-важно или пък най-важното. В Живота въобще...

А нещата се променят.

Винаги трябва да имаме предвид това.

И не знаем какво ще бъде утре.

Но знаем, чо можем да се уповаваме на Бог, на Твореца на Душите ни... И на световете... Или поне ги е благословил Той - да ги има, и да се развиват на различни места Душите!...

Земята, тъй или иначе, ще ни приеме всичките. Телом...

Космосът, в крайна сметка...

Клетките, частиците от нас, разните елементи...

За Нови Градежи...

Щем, не щем, мислили или не по темата, съгласни или не....

Смирени или не...

По-добре - с Мир. И с Любов. И с Добро...

Чрез тях се ражда Красивият, пълноценният Живот, в крайна сметка.

А Душата... Тя, дете на Бога, ще продължава отново и отново, може би Вечно, по своите различни Пътища... През светове и Вселени дори...

Няма за какво да тъгуваме чак толкова. Придаваме излишно много тежест на временните си избори тук. Да, имат значение, важни са и те... Но не чак толкова!

Тези Избори остава най-съществени, и от това следва да са водещи -

* Да чуваме Гласа на Душата си, нейните стремежи...

* Да вървим по верния за Нея Път сега... където и да е този Път...

* Да вярваме в Бога, в Твореца на Всичко и всички... Благославящият, Напътстващият, Промислящият, Спасителят... понякога...

* Да живеем с/чрез Любов в Душата си...

Това е. Написах от Душа. Надявам се да бъда от полза на всеки, който прочете тези редове...

P.S. По-добре съм, благодаря на тези от вас, които ми писаха така топли коментари вчера, със загриженост! Имаше смисъл, очевидно... Поредно доказателство, че Вярата, а също и Взаимопомощта лекуват

Всички реакции:

КЪСМЕТИ за Новата 2022-ра година!

Първо - 2022-ра година е с честотата на числото 6 (2+0+2+2) и това е прекрасно - 6 е числото на Венера, планетата, символизираща Любовта, Хармонията и Красотата! И изкуствата.

А сега - към късметите! 

Това изображение е от Интернет

Изберете си число от 1 до 15 и вижте какъв късмет ви се пада за Новата година. И нека се сбъдне това, което е наистина добро за нашето развитие и бъдещо щастие!

1. Любовта те зове, приеми я в своето сърце!

2. 

3.

4. 

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

Споделям и няколко мъдрости за Живота, с пожелание за наистина Чудесна Нова Година!...

"Ако живееш, за да се учиш,

ще се научиш да живееш." 

португалска поговорка

*

"Най-важната цел в живота ни трябва да бъде нашето духовно усъвършенстване." - Сократ

*

"Животът е голямо и сериозно нещо и всички ние през този кратък промеждутък от време, което ни е дадено, трябва да се стараем да намерим своето предназначение и колкото е възможно по-добре да го изпълним." - Лев Н. Толстой

*

"Всеки живот,

добре преживян,

е дълъг живот." 

Леонардо да Винчи

Приказка за надеждата - бялото цвете...

Едно чудно цвете растяло близо до Дървото на познанието, от което яли плод първите хора и били изгонени от Рая след това...

То било бяло. Съвсем бяло, като сняг. Като лист, на който нищо не пише, но може да се пише – сега или в бъдеще... И най-чудното в него било това, че то цъфтяло постоянно, целогодишно, през всички сезони, през всички дни и дори нощем... Увяхвал ли негов цвят (а цветовете му увяхвали, като на всяко друго цвете) – веднага се появявал нов, раждал се непосредствено след като белите листа на предишния окапвали на земята. И както има вечнозелени дървета около нас, така в Райската градина расте това вечнобяло цвете. Расте и цъфти безспир, откакто Адам и Ева напуснали прекрасното, божествено място. То се родило с тяхното изгонване от Рая. Бог така пожелал. От милост... То било знак, светъл като деня, че те ще се завърнат един ден пак там, в Рая, и ще намерят път отново към щастието и към безсмъртието. Това цвете олицетворявало надеждата. И колкото по-изгубени са хората – толкова повече бели цветове цъфтят в Рая. Цели поляни, които ни очакват там... Те са бели, за да се виждат отдалеч, а и заради невинността, в която е спасението. Изгубена и намерена отново. Те сякаш светят сред тревите, като фарове в морето, за да не се забравя това, че надежда винаги има, по Божия воля и замисъл.

В Рая започнали също да се редуват сезони, откакто Човекът напуснал. Дървото на Познанието за доброто и злото също губело своите листа наесен, оставало по голи клони през зимата, цъфтяло с все така красиви цветове напролет, а през лятото продължавало да ражда от онези плодове... Бог не допуснал да изсъхне, въпреки трагичната роля, която изиграло, неволно, заедно със змията. Но дори през най-тежките и студени зими, когато тъжните му клони, без листа и плодове, се огъвали от бурни ветрове и дори се чупели – дори тогава белите цветя край него цъфтели, недосегаеми за зимата. Те не се виждали добре в снега, но вечно трябвало да бъдат живи в Рая, за да бъде в нашия свят, вечно жива надеждата...

Първото вечнобяло цвете поникнало в сянката на Дървото на познанието, именно за да символизира надеждата, че Човекът може да изживее цялата палитра от състояния, събития, чувства и мисли, която се намира между полюсите добро и зло, и да се върне към своята изначална невинност след това. След опознаването на Всичко...

Вечнобелите цветове станали много с времето и покрили цялото тъмно поле между двата стълба на Вечността – Дървото на Живота и Дървото на познанието. Те очакват да видят очите ни... Цъфтят заради нашите сърца. Райските птици обичали да ги гледат, пеейки от клоните красиви песни. Човекът не ги виждал, не чувал и Музиката, която звучала в Рая, но някои хора, в някои свои сънища виждали и чували... Те именно казали на другите – че белият цвят е цветът на невинността, и че тя ни е нужна. За да се върнем обратно. Те именно казали на другите, че

винаги има надежда.

А винаги е по-голямата сестра на никога, родена в Рая, за разлика от никога – дума, родена от тъгата на земята... Но те не са само думи. Те са цветя... Когато успеем да минем докрай през всичко и се върнем Там, ще видим полята, побелели не от сняг, а от Надежди...

Защото Някой ни обича...

Кристина Митева,

17.02.2021, София

памукови поля (фотография - интернет)

БОГ И САМОТНАТА ГАРА

 

На перона на една самотна гара стоеше Бог. Никого не чакаше, разбира се. Никой (освен Него) не съществуваше... Нито Времето съществуваше, така че не можеше да се определи утро или вечер бе, ден или нощ, зима или лято, пролет или есен, слънчево или дъждовно... Сякаш имаше сенки-отблясъци (по релсите) от тези идеи наоколо, но може и така да изглеждаше само. Само Бог и тази гара, незнайно защо, с нейните безкрайни релси съществуваха, само те... Да не забравяме – и Самотата, тишината и тъмнината.

Той чувстваше безкрайната самота на безкрайните релси, по които не тръгваха за никъде влакове, пустинята, която бе около Него, без нито един признак на Живот, без никакво очакване и сянка от болка или радост дори... Бог бе в унес, заради безкрайната липса на звук, светлина и Живот, и сънуваше... В съня Му прехвърчаха снежинки, започнаха да цъфтят и цветя редом с тях, прелитаха пеперуди, сливаха се сезони, преливаха една в друга реки, стремяха се нанякъде... Към някакъв незнаен Океан, може би. В съня Му започнаха да пристигат и да тръгват влакове, устремени нанякъде, също като реките... Зазвуча смях, но се чу и тревожен вик... За първи път. Заблестяха капки роса по цветята в съня Му, но и сълзи – по лицата на хора. Хора ли? Това бяха чудни създания, новородени в ума Му, които Той мечтаеше да изпитат всичко онова, което е способен да изпита Той – радост, тъга, Самота, желание за творчество... И Любов. И надежда... Той ги видя в съня Си – как стоят на същата тази гара, като Него – мечтаещи понякога, друг път унесени в сън, уморени... Понякога – самотни, очакващи нещо или някого, а друг път – щастливи, обичащи, прегръщащи... Той ги видя. И ги обикна. Виждаше Своите дълбоки чувства в тях, което Му се случваше за първи път, откакто бе започнал да сънува. Редуваха се състояния – тъга, самота, надежда, радост, любов, желание за нещо Ново... И още – сънища, тишина, мрак...

Гарата сякаш спеше от цяла Вечност, необезпокоявана от нито един звук, от нито един мирис, от нито една искра, от нито един влак. От нито едно очакване... Освен онова на Бог, в съня Му.

Той се събуди, без причина. Просто се събуди.

И почувства желание да не е Сам, да чуе някого, да види Нещо...

И каза:

„Време е. Да бъде Светлина!”

И се роди Животът.

И потеглиха влаковете – на радостта и на скръбта – от тази гара... И се завръщаха на нея – пълни с музика, смях, сълзи, усмивки, прегръдки, раздели и нови срещи... Изпълни се гарата с дъх на молитви. На самота, но и на Любов.

Започнаха да се завръщат влаковете – първо тези на скръбта, а след тях и тези на радостта... На същата гара, преди абсолютно безмълвна, а сега Оживена от хиляди, милиони гласове едновременно.

Преливаха се сезоните... Понякога в един ден дори – прехвърчаха снежинки, а после слънчеви лъчи ги стапяха върху релсите, раждаха се деца, летяха пеперуди, чуваха се дори ударите на сърце, когато бе тихо... Сърцето на Бог или на някой Човек бе това? Кой знае...

Приличаха си твърде много понякога. Понякога... Най-вече, когато изпитваха Самота. И любов, и копнеж... И когато сънуваха. И след всеки сън се раждаше Нов ден и Нов живот. И се раждаха нови светове и нови посоки...

Влакове тръгваха нанякъде и се връщаха... при Бог и единствената гара, където се роди Животът.

 

Кристина Митева

26.01.2021,

София

/снимката е от тук /

"Вяра" - Никола Вапцаров !

 

 

 

Ето — аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! —

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

„Как, искаш ли час да живееш?“

Веднага ще кресна:

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!“

 

За него — Живота —

направил бих всичко. —

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? —

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? —

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право —

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! — Не струва! —

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

 

източник: chitanka.info/text/11434 

 

https://bg.wikipedia.org/wiki/Никола_Вапцаров